| | | |

Вежди Рашидов разплака с изповед за рака и смъртта на майка му

В живота съм искал да бъда едно нещо – голям художник. Но се разминах с мечтата си да съм такъв тук. Избрах това да е моята родина, но, със съжаление, на 72 г. установявам, че ние сме един красив и проклет народ

Няма смисъл да се опитвам да изкрещя каквото и да е на депутатите – хора, които и себе си не чуват, няма как да чуят друг, казва председателят на парламента

Най-голямото чудо в живота е оцеляването, никак не е малко, казва скулпторът, след като пребори рака

Съпругата ми Снежана е най-силното и трайно нещо, което съм имал до себе си

„Не съм мечтал да съм шеф на парламента. Станах такъв, за да спася една ситуация – трябваше да се гласуват закони и бюджети. Това, че България не може да се успокои и да направи правителство, не ме радва. За мен е без значение кой ще управлява, важното е да умее“.

Трябваше само да открия заседанието на този парламент като най-възрастния, а станах председател.

Самата дума “най-възрастния” трябва да ви подсказва, че вече ми е време малко и бохем да се върна да бъда.

Като Хемингуей малко и аз да изживея старостта по един красив начин, покрай някое море, мемоари да напиша.

Това заяви в ефира на Нова телевизия бившият министър на културата и председател на 48-то НС Вежди Рашидов от ГЕРБ.

Той бе запитан дали ще се кандидатира отново за депутат при следващи избори.

“Много труден въпрос. Бях поканен от моя приятел Бойко Борисов. Ние сме стари приятели, затова гледам да бъда колкото мога до него и да му помагам.

Аз се отказах от трети мандат като министър. Отидох при него и му казах: Стига. Останах в парламента, защото бях спечелил избори в Пловдив, но беше отвратителна атмосфера.

След това отидох при него и му казах: Дотук съм.

Но започнаха големи градове да имат нужда от популярни и известни. Мен ме обичат хората, това много ми помага, хубаво е да видиш обичта на хората. В Пловдив хората ме искаха да се върна.

Изгубихме от Слави Пловдив, но се върнах и си го взехме. Така се стигна до председателския пост”, разказа Рашидов.

Запитан дали иска да изкрещи нещо на депутатите, за да го чуят най-накрая, Рашидов отговори:

“Няма смисъл. Хора, които и себе си не чуват, няма как да чуят друг. когато превърнеш средата си в една говорилня – да ползваш изречения и думи, които нямат никакъв смисъл и значение за историята, е безсмислено да се опитвам да казвам каквото и да е по-умно, отколкото може да поеме залата.”

Той проговори за загубата на майка си, когато е бил четвърти клас:

„Минах през тази загуба като всяко дете. Нося спомена за майка си. Майка се губи, трудно е. Липсата й остава завинаги. Майката е много особено нещо, тя е всичко.

Бях по сиропиталища, насам-натам. Растяхме, дивеехме, страдахме, биехме се, радвахме се, като всички деца, но без мечти“, каза той.

„В живота си съм искал да бъда едно нещо – художник. Господ ми даде шанс, реализирах нещата си, нямам основание да съм недоволен. Не съм полагам усилия за нищо друго“, каза той и добави, че каквото му се е случил, просто е станало.

Животът така ме завъртя – тръгнах по един път и всичко, каквото бях, се случи, без аз да съм желаел или полагал огромни усилия. Такава ми е съдбата, обясни той.

1980 година, след като стреляха по папа Йоан Павел, аз участвах в Равена, в Центъра на Данте, в световно биенале с една скулптура “Вратата на чистилището”.

И между 500 произведения международното жури оцени моята работа с голямата награда и златния медал на името на Данте Алигиери, Ватиканската награда.

В Равена получих 10 милиона лири – към 10 хиляди долара, много пари бяха.

И във Ватикана Йоан Павел ми връчи златния медал, който ми е много ценен и до днес, разказа Рашидов.

Първата реакция на човек – да се върна и да се похваля, да се зарадвам.

Кацам в София – пълна тишина, все едно нищо никъде не се е случило.

Миналата година ме направиха почетен член на испанските художници и златния медал на кралския кръг на Испания. Тишина.

Така става това, за съжаление, това е нашият манталитет – искаме само ние. Това ни прави по-малки от всички.

Аз съм мечтал българинът оттук да живее и да е голямо име. Това не го допускаме ние самите, помежду си. Така е и с Шенген – ние го правим, коментира той.

Така се разминах с тази мечта, че тук ще бъда голям художник, с тъга в гласа каза Вежди.

Моята родина, моята земя – аз съм леко сантиментален. Погребал съм тук роднини и близки. Избрах това да е моята родина, но, със съжаление, на 72 г. установявам, че ние сме един красив и проклет народ.

Всичко това навява една голяма тъга – защо съм се мъчил да бъда голям, като няма кого да зарадвам.

Защо съм избрал да живея на място, където не те обичат. Защото ние не се обичаме, като вървим по улицата от нас лъха омраза. Каквото е и в парламента.

С омраза няма как да стигнем – омразата ражда омраза, коментира Рашидов.

Рашидов призна, че като всеки нормален човек греши.

„Ние съществуваме с низ от грешки и компромиси. Имам грехове и грешки. Имам такива към своите деца, към съпругата си, към приятели.

Имам лошо качество – когато разбера, че съм сбъркал, отивам и се извинявам. Да се извиниш е най-трудното нещо.

Лесно е да наскърбиш някого, трудно е да загърбиш гордостта и да молиш за прошка“, каза той.

„Политиката ми взе много. Много хора се ровеха в личния ми живот, лепяха ми етикети, създаваха ми образ. Този образ влияе върху семейство, близки и приятели. Това е ненаказуемо в нашата държава“, каза той.

Рашидов призна, че хората много го обичат и това го радва.

„Време е да съм стар бохем малко, покрай някое море“, заяви той

Рашидов сподели и как е преминал през тежкия период на борба с рака.

Направиха ми биоскопия, взеха да изследват. Любо Спасов, да е жив и здрав, много ми е помагал, излезе и вика: Вежди, имаш рак на гърлото.

В петък ми казаха – злокачествен е. И ме помолиха по най-бързия начин да избера къде да се лекувам, преди да съм направил разсейки.

Веднага ударих жлезата. В Германия, 3 месеца, бях си отишъл, 36 кг надолу. Сега съм добре, храня се, понапълнях, сподели той.

Това е ракът. В момента, в който го чуеш – един път умираш. Следващи пътища – винаги умираш. И с ясно съзнание, когато човек е нормален и интелигентен, очаква смъртта.

Трудно ходех, трудно се хранех. Затова и в парламента се извиних, че трудно говоря, имам нарушени гласни струни, но говоря, каза още Рашидов.

Съпругата му Снежана е най-силното и трайно нещо, което е имал до себе си. Обичам я. Без нея може би днес нямаше да бъда жив, тя е изключителен човек.

Аз съм попадал на добри хора, мисля че е до края. Тя затова е свята тази любов, разчувства се Рашидов.

Най-голямото чудо в живота е оцеляването, никак не е малко. Самият живот е чудо. Чудо е, че ме има и ме виждат. Прекрасно е човек да живее с хора, че виждам всички, които обичам, завърши той.

Последвайте Budilnikbg.com във  Фейсбук и Телеграм

снимка Архив

Similar Posts