Доган трябва да започне с признание: Виновен съм, съучаствах, изградих чудовища. Той не е готов да бъде изоставен, той иска да…

Ахмед Доган говори, но ние трябва да се запитаме – кой говори чрез него? Дали това е гласът на съвестта, на пробудения баща на едно движение, или е гласът на някой, който вижда как корабът потъва и хвърля спасителен пояс, не за да спаси екипажа, а себе си?

В писмото, което привидно зове за спасение, личи странна комбинация от изповед, обвинение и… плах зов.

Но защо зове за помощ този, който дълги години бе изворът на власт, контрол, страх и разделение? Защо не поема отговорността да поведе лично, да създаде ново движение, нов път, нова истина?

Защо само казва „вярвам“, „призовавам“, „обръщам се“, но не казва „ще направя“, „поемам“, „водя“?

Нима в това писмо не се чува ехото на един, който вече не може да управлява сенките си?

Един магьосник, изгубил властта над своите демони. Защото Делян Пеевски, когото той нарича „овладял партията“, не бе извън него – той бе част от неговия избор, неговото съгласие, неговия пореден инструмент.

Да си спомним – Пеевски не падна от небето.

…Пеевски бе създаден. Бе поставен. Отгледан в сянката на същия този лидер, който днес пише с разтреперан тон за отвлеченото си творение.

Затова този зов не е зов на пророк, а на алхимик, чийто експеримент се е превърнал в чудовище. Този зов не идва от пещерата на разкаянието, а от кулата, която започва да се руши под тежестта на собствените си компромиси.

Писмото говори за морал.

Но къде бе този морал, когато партията се превръщаше в машина за порции, когато гласът на избирателя се търгуваше за министерски кресла, когато властта се крепеше върху страх, зависимости и предателства?

Днес Доган казва, че ДПС е била отвлечена. Но кой я остави без душа, за да бъде отвлечена? Кой превърна ДПС в безформено тяло, което може да бъде носено от един олигархичен вятър към друг?

Той говори за демокрация, за правова държава, за свободата на словото.

Но когато истинските гласове в движението заглъхваха, когато младите и чистите бяха прогонвани, когато се поставяха мълчаливи наместници, къде бе този стожер на демократичните принципи?

Мълчеше. Доган бе там. В сянката. Съучастник и кукловод.

А сега, когато Пеевски е твърде силен дори за него, когато инструментът е надживял майстора си, той излиза и казва – „вярвам в ценностите“.

Но вярата, която идва след предателството, е късна и неубедителна. Това не е зов на спасител, а на човек, който чувства края си, но иска да остане в историята не като виновен, а като мъдрец.

И тук идва най-големият въпрос – защо зовът му е обърнат навън?

Защо към Европейския парламент, към посолствата, към международната общност? Не към хората, към народа, към истинските наследници на ДПС?

Защо се търси помощ не от съвестта на обществото, а от външната намеса? Нима този, който уж заклеймява зависимостите, сега сам търси нова форма на зависимост – външна легитимация, вместо вътрешно възраждане?

Защо не създава партията, за която говори?

Защото няма сили? Или защото знае, че една истинска партия ще трябва да бъде изградена от нулата, без сенки, без Пеевски, но и без самия него?

Защото всеки, който започне наистина ново начало, ще трябва да се прости не само с мутренския стил на управление, но и със самата фигура на Доган като „гарант“.

А той не е готов да бъде изоставен. Той иска да бъде пазител на завета, но не и мъченик на вината си.

Ето, затова той не казва „правя“, а „призовавам“. Не казва „ще водя“, а „ще гледам“.

Защото иска да остане над битката, но да бъде обичан отново. Да не бъде обвинен, но да бъде помнен. Да не загуби авторитета си, макар вече да не държи контрола.

Писмото, макар красиво написано, е всъщност стратегически ход.

Това е ход на пренареждане, не на покаяние. Търси се нова база, нови верни хора, но не за да се съгради автентичност, а за да се възстанови влиянието. Затова се вика към млади и стари ДПС-ари – но не за нов живот, а за нова конструкция, в която старият архитект пак ще държи чертежа, макар и отстрани.

Затова няма списък на новите, няма план, няма име, няма идея. Защото идеята е една – Доган да бъде нужен отново.

Не водач, не създател, но незаменим съветник. Мъдрият дядо, към когото всеки се връща, когато бурята разруши покрива.

Но можем ли още да вярваме? Или трябва да кажем ясно – благородното слово не е достатъчно. Истинското възкресение изисква жертва. А той още не е пожертвал себе си, а само обвинява онези, които отгледа. Това писмо не е за ново начало, а за оцеляване на старата илюзия.

Ако иска нова партия, трябва да започне от истината. А тя започва с признание: виновен съм, съучаствах, изградих чудовища.

И чак тогава, след сълзата и разкаянието, след отстъплението и мълчанието, може да се роди нещо ново.

Но засега това не е пророчество. Това е зов за продължение на старото, в нова форма.

Нека не се заблуждаваме. Писмото е знак, но не от Бога.
А само от човек, който още не може да слезе от трона, дори когато царството му гори.

Гюрсел Алиев, за Епицентър

Присъединете се в групите на Budilnikbg.com във Фейсбук и Телеграм