Доматът вече ми изглежда златен. А, да го хвърли човек по някого, ама сърце не му дава
от фейсбук профила на Рашел Леви, поетеса
Като си помисля как преди две години доматите ги нямахме за нищо… Яйцата също. Замеряха с тях лошите и гадните, които нарочно държаха ниски цените, за да ни дразнят.
Сега ми се иска да хвърля някой домат.
Не срещу управляващите, защото те вече не ни дразнят. Високи цени и спекула има, но това е само прибавка към Шекспировия английски и не ни дразни. Само че и доматът вече ми изглежда златен.
А, да го хвърли човек по някого, ама сърце не му дава.
Променихме се и продължаваме да се променяме. Вече ценим зеленчуците, хляба и олиото, докато четем Шекспир в оригинал, като го редуваме с Чехов и Толстой като един “начетен” премиер.
Какво обаче да хвърлим, ако мъъъничко така гладът ни замъгли съзнанието?
