ОПАСНОСТ! Резидентът на Дондуков е подла змия! Ако се разпадне крехкото политическо споразумение на власт, Възраждане, резидентът, Позитано и….
Често се изкушаваме в сравнението между Възраждане и Атака, като част от поредицата откровено маргинални квази “националистически” партии, създадени за защита на великодържавните интереси в България.
Руски партии в България има много, но квази “националистическата” периферия обикновено се обединява около най-откритите лобисти на кремълския великодържавен интерес в България.
Между Възраждане и Атака обаче съществува една значима разлика и тя трябва да бъде осъзната като предупреждение към всички, които биха искали да живеят в свободна страна – колкото и трудно да се случва това в България.
Атака бе създадена в началото на 21 век, когато целите на Кремъл бяха свързани със стратегия за подкопаване на обществата в източната периферия на НАТО и ЕС.
Москва си даваше сметка, че няма потенциал за геополитически реванш и затова ориентира източноевропейската си политика изцяло към мероприятия по дестабилизация – където и както е възможно – на своите бивши сателити от времената на Съветския съюз.
Енергиен монопол, антидемократична пропаганда и организирана корупция по върховете на властта – плюс популистки политически играчи, скандализиращи политическия процес в условия на демокрация.
Скандали по улиците, по магистралите, в заведения и електронни медии…
След 2016-2018 г. Кремъл прецени, че натрупва значителни ресурси, които биха му позволили да възстанови своя геополитически контрол върху постсъветското пространство и бившата източноевропейска периферия.
Крим и Донбас бяха един вид “генерална репетиция” за това.
Ресурсите за неоимперска експанзия бяха припознавани не толкова в собствената сила – Русия си оставаше диктаторска, но свръхкорумпирана и зле организирана държава.
Нови геополитически възможности Москва виждаше в процесите на непрекъснато отслабване на Запада като геополитически център на западния свят.
Неадекватната военна операция на Вашингтон в Ирак преустанови процеса на интеграция на постсъветското пространство в атлантическата система за сигурност, което бе започнало с една нова стратегия за черноморския регион през 2002-2004 г.
Безусловното изтегляне на американсклите въоръжени сили от Ирак след 2012-2014 г. отвори още по-голям стратегически вакуум в Близкия Изток, който бе частично запълнен от активизирането на Анкара, от Ислямска държава и от … руското военно присъствие в Сирия.
Обединена Европа зае устойчива позиция на молител спрямо “силния човек” в Кремъл по всички въпроси от двустранен интерес – енергийни ресурси, агресивни действия на Кремъл в постсъветското пространство (Грузия, Украйна), мащабно разгръщаща се пропагандна – хибридна война на Москва срещу държавите и обществата на Европа.
Между 2017 и 2021 г. в Белия дом влезе Доналд Тръмп, който се оказа голям познавач и симпатизант на “приятеля Владимир” – както и решителен опонент на атлантическите партньори на Америка. НАТО откровено дразнеше Доналд Тръмп.
Събитието, което създаде у Путин пълна увереност, че е дошъл моментът за решителен геополитически реванш на Кремъл срещу Запада бе унизителното изтегляне на Америка от Афганистан.
Така се стигна до известния ултиматум на Путин към Запада от средата на декември 2021-ва, НАТО да се изтегли до линиите от края на Студената война – т.е. да преотстъпи отново източна Европа на Кремъл.
Очакваният отказ на Запада активира следващата стъпка от плана за геополитически реванш – 24 февруари 2022 г. Киев трябваше да падне за три дни.
Победоносната руска армия трябваше да стигне плътно до границите на Полша, да надвисне над Прибалтика, да окупира Приднестровието и да излезе на балкански рубеж…
Ако всичко това се бе случило, Западът щеше да бъде принуден бързо да гради линии на отбрана, на мобилизация на източния фланг.
Кремъл разчиташе, че мекушавата инертност на Европа и дезориентираната стратегия за международно присъствие на Америка, проявена с оттеглянето от Афганистан ще доведат до формални мерки на протест и активиране на защитните сили на НАТО.
Оттук – пътят към следващата стъпка, нахлуване в източна Европа – може би не пряко военно, но чрез предизвикване на мощни обществени кризи в европейските страни, щеше да бъде открит.
Русия можеше да “завърти кранчето” на газа в студената зима.
Десните популистки приятели на Путин от всички европейски страни можеха да излязат на улицата и да предизвикат мощен политически обрат с участие или дори контрол върху доминирани от тях нови правителства.
Мощната руска пропаганда щеше умело да режисира процеса на дестабилизация с инструментите на моркова и тоягата.
Новата стратегическа проекция на Русия в Европа можеше да стигне поне до Будапеща, защо не и до Виена… ЕС щеше да бъде изправен пред многоизмерна криза на нови EXIT-и – след успешния Brexit…
Трябва да си дадем сметка, че този план не сработи поради две причини.
Първата – неочаквано сърцатата, мъжествена съпротива на Украйна срещу кремълското нашествие. Агресорът се спъна в решимостта на украинския народ да защити свободата си, макар и на ужасно висока цена.
Втората – “дезориентацията” на Вашингтон по отношение на международните му ангажименти се оказа до голяма степен трик на “умрялата лисица”.
Слуховете за американската стратегическа безпомощност се оказаха твърде пресилени…
На всичко отгоре, дори и Европа прояви учудващо жизнен инстинкт за самосъхранение и мигновено отхвърли политиката в стил “Невил Чембърлейн”, която водеше към Москва в продължение на десетилетия. “Приятелят Владимир” нагази в дълбока мръсотия – в мръсотията на собственото си варварство и примитивизъм…
За разлика от очакванията към бившата Атака, ролята на Възраждане е да мобилизира максимално прокремълския политически ресурс в България за целите на овладяване на политическата власт.
В България вече 15 години се води масирана кремълска пропагандна война. Тя стъпва отчасти върху митовете за “дядо Иван”, създадени от великодържавната пропаганда през последните два века.
Новото съдържание на хибридната кампания бе насочено към категоричното отхвърляне на европейската и атлантическа принадлежност на България като източник на “национален провал”, организиран и режисиран от “предатели”, откъснали страната ни от “естественото й място” в Евразия.
Какво всъщност предлага “Евразия” не е тема за обсъждане – защото е добре известно, че не предлага нищо.
Да припомняме ли тоновете гнусни филипики от националните медии в продължение на десетилетия, тоновете лъжи в интернет, оперативните мероприятия на “експерти”, “консултанти” и “геополитици” срещу собствената им страна в българската публичност дълги години наред…
Възраждане е руска партия, чиято цел е не просто да дестабилизира – разклащането на европейското демократично статукво е само първи етап на нейнната политическа програма, режисирана – естествено – също от “Азиатския департамент”.
Втората част на програмата е взимане на политическата власт и обръщане пътя на България назад – към ново подчинение и пълна колонизация от Москва.
Проблемът е там, че обективният потенциал на подобна партия в България – заедно със старата руска политическа прислуга от Позитано и псевдо-губернаторът на Москва от Дондуков – трудно надвишава 25-30 на сто от гражданите.
Затова бе и си остава от ключова важност останалите 70 на сто да бъдат дълбоко разпокъсани, скарани и впити в омраза помежду си, за да стане възможен един пуч за идване на власт на прокремълските – “възрожденски” сили.
Ако Путин бе стигнал триумфално до полската граница за 2-3 седмици, този сценарий за България щеше да се окаже блестящо успешен.
Само че днес опасността не е отминала.
Защото спирането на кремълската агресия в блатата на Чернобил и в полетата на Донбас и Запорожието създаде качествено нова геополитическа ситуация в Европа – в източна Европа.
Но в България новата геополитическа ситуация пробива трудно и бавно.
С огромни усилия бе създаден кабинет от партии, самоназоваващи се евроатлантически – остава ни да се надяваме, че са такива, поради липса на други…
В България се води тежка битка за демонтиране на руския енергиен монопол, наследен от втората половина на 20 век и утвърден от посткомунистическата олигархия като основен инструмент на кремълския колониален контрол върху страната ни.
Пропагандният монопол на путинистката агресия в България е недокоснат – СЕМ, “национални” телевизии, програма Хоризонт…
Интернет е техен, социалните мрежи се контролират от техните фирми – и до ден днешен…
Парите за четирихилядници очевидно продължават да пристигат и няма кой да положи контрол върху източниците им.
От днешна гледна точка Възраждане изглежда политически фактор, който не е в състояние радикално да застраши крехко закърпената постройка на парламентарната република в България.
Но не бива да си правим илюзии – тази постройка е паянтова.
Ако се разпадне крехкото политическо споразумение на власт – или дерайлира в нежелана посока, Възраждане, резидентът на Дондуков, Позитано и цялата пропагандистка паплач на Кремъл в София ще побързат да вземат реванш.
Трябва да сме наясно – не е сигурно, че пак някой отвън ще ни спасява.
Има три основни посоки на българска национална еманципация от руския колониален контрол, в които трябва да бъде дадена битка на кремълското статукво в България.
Първата е отрязването на руския енергиен контрол и българската зависимост от руска енергия. Отрязване, а не “приплъзване” – от Газпром към Боташ. Резидентът на Дондуков е подла змия, изпълняваща заповеди…
Втората битка е за максимално ограничаване на кремълския паричен поток за системно корумпиране на върховете на властта в България. Тресат се, тресат се и демократи, и либерали, и консерватори, и възрожденци от мисълта, че “онези” пари могат да спрат…
Третата битка е за чисто и плуралистично българско информационно пространство.
Ние не можем – и не бива да отнемаме правото на кремълските дьонмета да говорят. Но можем да им вземем монопола върху промиването на български мозъци.
За тази цел политици и общественици, ценящи европейската и атлантическа принадлежност на България трябва да започнат да говорят – системно да говорят.
Прекалено деликатни са говорителите на тези, които трябва да стоят успешно срещу Възраждане § Со. – и в парламента, и в медиите, и в публичното общуване като цяло.
Контролът върху българските медии и публично пространство трябва отново да бъде плурализиран.
Днес този контрол е в ръцете на тези, които обслужват кремълската агресия – срещу Украйна, срещу България, срещу Европа и демократичната система на управление.
На това трябва да се служи край – колкото по-бързо, толкова по-добре.
от фейсбук профила на Огнян Мимчев
Последвайте Budilnikbg.com във Фейсбук и Телеграм
