УНИКУМ! Популярен учител по история написа стихотворение за дрона с мината

Учителят по история Петър Донкин се вдъхнови от драмата с изплувалия край село Тюленово дрон с осколъчен снаряд и му посвети стихотворение.

Представяме ви творбата в нейния пълен блясък.

Дрон ли е, да се опише…

Изписа се мастило – цял тон,
за паднал от небето дрон,

но дрон ли е, да се опише,
гръмне ли, ще замирише..

Добре, че падна на морския бряг,
а не пред парламентарния праг,

че ти да видиш как тогава,
депутат без бой се предава,

ще се кръсти, ще зове амина,
пред вида на пехотната мина,

ще млъкне, ако и да е оратор,
лице в лице с капсул детонатор,

ще забрави за фон дер Лайен,
пред този боен дрон незнаен,

ще разбере, докато се евакуира,
народът как живее и умира…

Защото истината е една:
той гине като на война,

по пътища, в мизерия, в чужбина,
живее и мре с мина и без мина…

И какво тук значи някакъв си дрон,
щом никой не чува тъжния му стон?!

Петър не за първи път описва актуалните събития в мерена реч. Точно преди година той създаде поема за бездомния помияр, който посрещаше депутатите на влизане в парламента. Да си припомним и него.

Балада за кучето пред Парламента

Там, на жълтите павета,
седи една душица клета,

бездомно куче – помияр,
напук на всичкия ПиАр,

пред очите на елита,
сякаш нещо ги пита,

пред очите на всеки гост,
стои с гвардейците на пост

и задава с погледа си влажен
един въпрос до болка важен:

“Нима всеки депутат е сляп,
та не вижда, че прося хляб!?”…

И всеки минава, без да го погали,
а с толкова добродетели се хвали.

И всеки минава, без да забележи,
без дори за миг да се разнежи.

И всеки влиза в Парламента с охота,
без да види колко е кучешки живота,

как кучето си лае, керванът си върви
и кучешки бездомна – душата кърви.

Как кучето гледа с молещи очи,
но съвестта ни отдавна мълчи…